dox.bg/files/dw - линк към пълния текст на повеста "Дракони"
Епилог
Докато изпращаше душата на ориска, чу шум наблизо. Не искаше да го видят и се отдръпна в гората.
Не след дълго около тялото на мъртвия дракон се събраха хора.
- Колко е огромен! – шепнеха си те.
Старецът познаваше много от тях. Бяха хора от селото. Пръв се престраши да докосне дракона висок мъж с магьоснически жезъл.
„Трябва да е новия магьосник. – каза си Тилил. – Момчето не е право, че няма сила, но е слаба. По скоро е заклинател, който допълва силата си с знания и амбиция. -старецът не дочака да види какво ще стане и си тръгна.”
Щом се убеди, че дракона е мъртъв, магьосника извика на другите:
- Мъртъв е. Не се бойте.
Но дори и тогава никой не посмя да се доближи. А магьосника свали мях от гърба си, изрече някакво заклинание и започна да го пълни с драконова кръв.
- А къде отиде другия? – шепнеха си селяните.
- Изчезна в небесата. Никой няма да повярва, че сме го видели.
- Защо! Та това си е истина.
- Но откъде се взе. Да не е бил старият магьосник? – рече едър мъж с къса брада.
- Едва ли. Беше сребрист дракон.
- И какво от това. Аз отдавна подозирах, че със стареца нещо не е наред. Дойде преди толкова години и отдавна трябваше да мъртъв. Но той си остана все същия, както и когато дойде.
- Но не съм чувал за сребрист ориск. – каза слаб и блед мъж.
- Има ли значение. Кой ти разбира от тия неща, освен ако не си дракон или магьосник. Ето – вижте го.
- Дайте ми брадва. - извика магьосника на хората.
С големи усилия, успя да разсече кожата на дракона и да стигне до сърцето на дракона. Извади с треперещи ръце, а то още слабо туптеше. Радостна усмивка озари лицето му.
Всеки магьосник копнее да притежава драконово сърце. В него се таи голяма сила, а най-силните отвари се приготвят с частица от него. Още по-голямо богатство са очите. Те са два големи изумруда, толкова са красиви, че омагьосват всеки който ги види. Те дават на притежателя си разнообразни сили. Вграждат части от тях в магически медальони, които предпазват от болести и насилствена смърт.
Старецът изчака хората да си отидат. Знаеше, че ще върнат, но за сега приключиха. Страхуваше се да не оставят някой да пази, но дори и мъртъв, дракона будеше такъв страх, че никой не би се осмелил да остане. Не си тръгна, защото донякъде се чувстваше виновен, че не може нищо да направи за тялото му. То щеше да бъде разчленено и разпродадено.
- Нищо не мога да направя за тялото ти. – каза той. – Но така ще продължиш да съществуваш в този свят. Не можех да постъпя иначе, Ирдинар. Аз съм дракон на светлината, пазител на земята и хората, каквито и да са те.
Няколко пъти изрече името му. Името на дракона е най-добре пазената му тайна. В нея се съдържа силата му. Ако един дракон умре безименен, то той е обречен да се прероди отново. Като воин знаеше, че врагът винаги е безименен. Ако знаеш името на врага си, то той вече значи нещо за теб. Щом има име, има и чувства, семейство, приятели и по трудно да го убиеш.
- Сега, като знам името ти и по-различно. Не си просто дракон, а Ирдинар. Хората скоро ще се върнат и трябва да те оставям. Дано душата ти намери покой.
Старецът знаеше, че главата му ще остане в селото. От кожата щяха да изработят ризници. Калдорските крале носеха такива. Костите щяха да украсят врати и дръжки на мечове. Но най-ценното вече го нямаше. Взе го магьосника. Постъпи като победител.
Тилил тръгна по дирята на хората. Връщаше се в селото.
„Дълго живях по тези места. Обикнах ги. Ще ми е трудна да се разделя с тях. – мислеше си той. – Но това не е важното. Момчето. Трябва да се простя с него. Сиврил е умно момче и мисля, че успях да го науча на най-важното. Да обича хората и света. Все пак е ориск и изкушението да се превърне в дракон ще расте в него с годините.”
Намери пътечка и се изкачи отново на билото, където се превърна за пръв път в дракон. Отгоре видя мъртвия дракон и хората отиващи към него. Той се обърна и продължи. Самият той дълго се беше смятал за ориск, че още чувстваше Ирдинар като роднина.
- Аз още съм дракон. – каза той. – А за хората дракона си е дракон, независимо каква е душата му. За тях няма значение. Един път ме бяха пленили оргари. За хората те се диваци. Няколко дни живях с тях, докато зараснат раните ми. Живеят прост живот, див живот, но и те имат семейство, обичат децата си и се грижат за тях. Погребват мъртвите. Имат и грозни страни, но кой няма. И те са хора, но се мразим.
На другия ден, късно вечерта, се върна в колибата си. Домът му беше разхвърлян, но цял. Зарадва се, че никой не беше се сетил да го подпали, както някога, много отдавна се беше случило с дома на Хадор.
Не се задържа за дълго вътре. Седна на леглото си, спеше му се, но му бе тягостно на сърцето. Излезе навън и седна на пейката под изгряващите звезди. Задряма, заслушан в ромона на изворчето. Така го завари момчето. Заспал, с отворени очи. Докосна го внимателно, сякаш се боеше, че е мъртъв и седна до него.
От селото долиташе шумът на празненството. Тишината на нощта беше нарушена от радостта на хората и достигаше до колибата.
- Празнуват. – каза стареца.
Момчето се усмихна с горчива усмивка, загледан в тъгата, бликаща от очите на стареца, но не каза нищо.
- Питаш се какво стана. Искаш да знаеш, какво се случи? – рече стареца с въздишка.
- Знам, че не новият магьосник го е победил. Така говорят всички, но аз чувствам, че крият нещо.
- Какво разправят? – попита Тилил.
- Магьосника се е сразил с дракона и го е победил с магията си. Превърнал се в сребрист дракон с магия за преобразяване и го убил. Но аз не вярвам.
- Така беше. – отговори стареца. – Един сребрист дракон победи Иридинар.
- Но ти си ориск, учителю. А ориските не са сребристи.
- Не са.
- Тогава!
- Понякога с нас стават неочаквани промени. Душата дарена ни от Нун притежава велика сила. Това е един път, уникален за всеки човек.
Старецът погледна момчето. То разбра, че той се прощава с него. Очите му се навлажниха, но то не допусна те да рукнат. Имаше време за сълзи, сега беше време за радост.
- Аз си тръгвам, Сиврил. Не мога повече да остана. Но ти не тъгувай. – каза стареца.
- Искам да дойда с теб. Толкова ми се иска, но знам, че не мога.
- Никой не знае, Сиврил. Ти едва почваш своя път.
- Знам. Аз съм ориск, а ти пребори тази орис. Но щом ти си успял, ще успея и аз.
- Така е, момчето ми. В теб се борят сега два дракона и от теб зависи кой ще победи.
- Ще победи който трябва, учителю.
Момчето вече не можеше да сдържи сълзите си. Старецът се усмихна. Двамата станаха и тръгнаха към ръба на площадката. Постояха загледани в долината под тях. Никой от хората не спеше. Звуците на празника огласяха нощта.
- Мога много да кажа, но няма смисъл в това. – рече стареца. – На каквото можах те научих, а каквото не съм успял ще го откриеш сам. Това е твоята задача, защото тези отговори са си само твои и никой не може да ти ги разкрие.
Преди да довърши, старецът скочи. Полетя надолу и изчезна в тъмнината, но миг по-късно, сребрист дракон полетя нагоре. Направи кръг над момчето и отлетя в небесата.
Сега сълзите обливаха лицето му. Стичаха се солени, горчиви, но то се усмихна, помаха след дракона и тръгна към колибата.
БЛАГОДАРЯ ТИ ЗА ТАЗИ "СРЕЩА" С ДРАКОНИТЕ...
ЧУДЕСЕН АВТОР СИ
17.01.2010 17:51
23.06.2010 09:19
